Из есето на Джоан Дидион „За воденето на дневник“*

Защо го записвах? Разбира се, за да не забравя. Но какво беше това, което не исках да забравя? Колко от това се случи наистина? Изобщо случи ли се нещо?  Защо ли водя дневник? Лесно е да се самозаблуждаваш с тези мисли. Импулсът да си водиш записки е някак натрапчив, необясним за онези, които не го споделят, полезен само понякога, по косвен начин, така както всеки импулс се опитва да се оправдае. Мисля, че той се появява или не още в зародиш. От петгодишна чувствах нуждата да записвам разни неща. Съмнявам се обаче, че дъщеря ми някога ще прави това, защото тя е забележително благословено и приемащо дете, доволно от живота точно колкото ѝ поднася той, нестрахуваща се да заспи и да се събуди. Собствениците на лични дневници са друга мая хора, самотни и издръжливи хора, които пренареждат света, тревожни бунтари, деца, белязани по рождение с някакво предчувствие за загуба.

[…] Смисълът да водя дневник никога не е бил, за да имам фактически верен летопис на това, което съм правила или мислила. Това би бил съвсем друг импулс, някакъв инстинкт да съхраняваш реалността, на който завиждам, но се съмнявам, че притежавам.

[…] Ние сме възпитани според етиката, че другите, всички други, по дефиниция са по-интересни от нас самите; научени са да бъдат интересни, да ни обезличават. („Ти си най-маловажният човек в тази стая и не го забравяй “, просъсква възпитателката в ухото на Джесика Милфорд в наверчерието на всяко събитие; преписала съм това в дневника си, защото съвсем доскоро аз чувах тази фраза от вътрешния си глас, преди да се появя където и да е.)

Само твърде младите и твърде старите си позволяват свободно да разкажат какво са сънували, да те прекъснат със спомени за някой пикник на брега…  

[…] Мисля, че всички сме научени да сме само бегло запознати с онези хора, които сме били преди, независимо дали ги харесваме или не. Иначе те ще се появяват без предупреждение, ще ни изненадват, тропайки на портата на ума ни в четири посред някоя недобра нощ; ще настояват да знаят кой ги е изоставил, кой ги е предал, кой трябва да поправи нещата. Твърде скоро забравяме това, което сме мислили, че никога няма да забравим. Еднакво забравяме обичта и предателствата, забравяме какво сме прошепнали и какво изкрещели, забравяме кои сме.

[…] Затова е добра идея да държим връзка със себе си и предполагам, че точно дневникът е онова, с което поддържаме тази връзка. И сме съвсем със себе си, когато оставяме редовете в него отворени към нас самите: твоят дневник не може да ми помогне, нито моят – на теб.

*Joan Didion’s 1968 anthology  „Slouching Towards Bethlehem“ (public library)