Днес ще ви разкажа за един особен вид писане, около който има много загадъчност и полемики. Автоматичното писане, наречено още психография, се основава на нашата способност да оставяме на листа думи, без да пишем съзнателно. Много учени и скептици смятат, че то се дължи на така наречения идеомоторен ефект и че това, което изразяваме, е резултат на собствените ни илюзии. Автоматичното писане няма нищо общо със свободното писане, но заслужава да бъде разгледано и дори изпробвано.
Това да пишеш със затворени очи, без да виждаш какво излиза на хартията, се практикува още в древен Китай, по време на династията Сонг, от специални медиуми, за да се свържат и научат нещо от духовете.
Най-просто казано, автоматичният текст не идва от съзнателните мисли на пишещия. По-скоро ръката му оставя посланията, без той да вижда и знае какво записва. Понякога това се извършва в състояние на транс. По-често обаче е достатъчно пишещият, в пълно съзнание, просто да остави дейстивето на ръката си, без да гледа в листа.
В психотерапията автоматичното писане се прилага още от Фройд като инструмент за себеопознаване, а той обръща особено внимание на подсъзнателния подбор на думи. Практикувано е и от Пиер Жане във Франция, а по-късно от Мортън Принс и Анита Мул в Америка.
В спиритуализма и Ню Ейдж движението автоматичното писане се използва като форма на свързване с душите на мъртвите, за да изпратят вдъхновение и утеха. Тези сеанси са изключително популярни и масови след Първата световна война.
Много творци се занимават автоматично писане. Уилиям Йейтс, един от най-популярните поети на 20 век, има над 4 000 страници автоматично изписан текст. Сър Артър Конан Дойл комуникира така с починалия си баща и вярва, че можеш да се свързваш с духове. Тези разговори са публикувани в книгата му „Финиъс говори“. Сюрреалистите започват много от творбите си, използвайки автоматизъм.
Защо да изпробваме автоматично писане? Първо, за да изследваме себе си по един прелюбопитен начин. Или пък за да получим потвърждение за нещо от някаква по-специална и по-загадъчна част от нас или от вселената. Отговорите често са изненадващи, но смислени и с някаква неизвестна ни логика.
Ето и няколко препоръки, когато решите да опитате автоматично писане. За да обърнете фокуса от логично мислене в интуитивно мислене, от дясната половина на мозъка към лявата, вземете молива и го насочете към листа – все едно започвате да пишете нещо. След това отклонете поглед оттам. Загледайте се нанякъде или затворете очи. Колко ще пишете – това варира според опита и желанието ви. Не е необходимо да е дълго и изтощаващо. Сами ще усетите кога да спрете.
Могат да се появят думи, изречения, дори цели параграфи. Често обаче написаното е нечетливо, текстът изглежда объркан, изреченията – недовършени. Имайте предвид, че някои части от него могат да са написани на език или с почерк, различни от вашите. Непознати за вас. Може да е обрисуван символ или картина, които не ви говорят нищо. Някои веднага усещат откъде идва това, други – не. Ако това ви кара да се чувствате дискомфортно, просто спрете да пишете или не четете написаното веднага.
И най-важното – забавлявайте се и експериментирайте!

Това ме съсипа – Тя ме върна в първи клас – Днес направо летя – Времето ме притиска – Нямам думи – Той е заслепен – Свива ме стомахът от страх – Заболя ме сърцето

Избрах заглавието на тази статия да бъде метафора. То илюстрира колко знание за емоциите и етапите от живота ни съдържат метафорите, които използваме. Ние не си даваме сметка, че постоянно, още от малки, сме ги интегрирали не само в речта си, но и в начина, по който възприемаме света. Проучвания доказват, че използваме средно около шест метафори в минута, когато разговаряме. Звучи невероятно, нали?

Думата метафора има гръцки корен и произхожда от амфора – съд за съхранение на ценни неща. Най-често тя ни служи, за опишем по най-верен начин абстрактни понятия, чувства и състояния. Верен, но и държащ „на една ръка“ разстояние объркващото и мъчителното.

Първи лингвистите Джордж Лакоф и Марк Джонсън през 80-те развиват идеята, че метафорите са нещо повече от характеристика на речта. В книгата Metaphors We Live by те развиват теорията, че начинът, по който мислим и действаме се основава на метафори по природа. „Есенцията на метафорите“, казват те „е в това да разбираш и осъзнаваш едно нещо чрез друго.“ Не само това, още от раждането ние сме „закърмени“ с метафори и от малки чрез тях разбираме и си обясняваме чувствата, времето и пространството, действията на другите.  Свързваме понятието любов с топлината на майката. Определяме времето с „напред“ и „назад“. Описваме успехът и щастието с „горе“, а разочарованието с „долу“. През годините невропсихологията доказва теориите на Лакоф и Джонсън и заключава, че метафорите се съдържат в нас много преди да станат част от речта ни.

И все пак, защо ни е да разбираме метафорите – собствените си и на другите? Какъв е практическият смисъл от това?

Предлагам ви едно просто упражнение, с което да се позабавлявате, преди да дочетете статията.  Напишете вляво на белия лист „Животът е:“. Нахвърляйте отдясно всички думи и изрази, които ви хрумват в продължение на тази фраза. Дайте си няколко минути и пишете без да спирате и без да обмисляте. Не се цензурирайте, подходете с любопитство. Опитайте да направите списъка възможно по-дълъг, но не се насилвайте.

Нашите метафори се променят според настроенията ни, контекста и собственото ни развитие. Един ден вашият списък би започнал с „животът е постоянна битка“, а друг – с „животът е игра“. Тази динамика е важна и когато ѝ обръщаме внимание, ние не само се опознаваме по-добре, но и възприемаме с повече доверие към себе си предизвикателствата и проблемите. А най-добрата новина е, че работейки активно за промяна на собствените си метафори, ние лека-полека можем да променим самите себе си. В посоката, в която се стремим.

Психотерапевтът Ричард Коп, автор на книгата Metaphor Therapy твърди, че метафората e начин да проникнем в несъзнаваното. Той я описва като огледало, в което виждаме „вътрешните образи – своя, на живота ни и на другите.“  Чрез нея ние осъзнаваме какво се случва с нас и започваме да се променяме по здравословен начин.

Ако през 80-те и 90-те метафорите са използвани в психотерапията предимно за справяне с травматични преживявания, то в последните години тези техники се прилагат все повече за личностно израстване, професионално развитие, постигане на по-качествен живот. В някоя от по-нататъшните статии ще ви предложа интересни методи и практики, с които да изпробвате почти магичното изживяване – метафорично писане.

В моите семинари и индивидуални занимания аз често включвам работа с метафори. Доставя ми истинско удоволствие да провокирам въображението и сетивата на участниците и да ги подтиквам да навлизат в едни приказни светове, опознавайки себе си и откривайки нови неща за живота и връзките си.

Ако темата ви е интересна, изпробвайте това упражнение:

Извадете от портмонето или касичката си шепа монети. Разгледайте ги, описвайки ги – формата, големината, цвета, тежестта на всяка от тях. Разтръскайте ги в шепата си – опишете звука. А сега пишете минута-две съвсем свободно какво означават те за вас?

Подредете монетите, така че да представялват вас и вашето семейство, или близки приятели. Определете по някой за всяка монета. Опишете го.

Представете си, че (поради причини извън вашия контрол) една монета трябва да се махне. Коя бихте избрали да отстраните и кого представялва тя? Пишете за това, което се случва в момента, в който махате монетата. А сега я върнете обратно, там където ѝ е мястото. Ако има още нещо, което искате да напишете, дайте си няколко минути и го направете.

Най-вероятно не сте изпитали трудност да представите хора чрез монети – това е защото метафорите се съдържат в нашата мисловна система. За повечето от нас обаче това да отстраним една от тях предизвиква емоционална реакция, въпреки че е просто монета. Ето, оказва се, че когато използваме метафори, ние отключваме много по-наситено с емоции преживяване, отколкото когато говорим с абстрактни понятия. Метафората стига до сърцевината.

Обърнете внимание на какви принципи избирахте монета за всеки от хората. Кое имаше значение при избора ви – размерът, цветът, надписите, стойността? Всяка от тези характеристики символично представя връзките ви с другите. И значението им за вас.

Автори на упражнението: Penny Tompkins и James Lawley.

Мат Хейг е световноизвестен автор на романи за възрастни и деца. Книгите му са преведени на над тринадесет езика, включително и на български. Освен като блестящ разказвач, той е популярен в родината си, Великобритания, като един от най-активните радетели за повече грижа за емоционалното и психично здраве на хората. Неговият twitter се следи от над половин милион души, защото вдъхновява и насърчава да се говори откровено за тревожността и депресията. Самият той е страдал от тревожност и депресия на двадесетгодишна възраст.

Днес Мат помага на огромен брой хора да споделят открито за преживяванията си и да не се чувстват самотни. Книгата му „Причините да останеш жив“ е абсолютен бестселър и цитати от нея се срещат почти навсякъде в социалните мрежи. Един от тях е: „Ти не си това, което изживяваш. Ако си попаднал в буря, ти не си бурята. Времето ще се промени. И ще те има и след това“.

А ето и какво споделя за лечебната сила на писането Мат Хейг в интервю с Люси Донъхю от https://happiful.com/.

Чувствам, че когато говорим за депресия и тревожност, тези невидими състояния, метафорите са много важни. За хората е трудно да видят какво се случва, понеже всичко е в главата ти.

Неудовлетвореността идва от това, че за да разберат, че имаш нужда от помощ, ти трябва да артикулираш какво чувстваш. А много често онези, които се борят с тревожност, не са в състояние да го направят. Когато аз бях в дълбините на душевно страдание, така ми се искаше да мога да обясня на другите какво става с мен – когато не се чувстваш добре, това е много трудно.

Ако сравняваме емоционалното страдание с нещо, което е познато на всички, примерно с природата, то става лесно разбираемо. И за хората, които са преживели подобно нещо, и за тези, които не са се сблъсквали с психични проблеми.

Когато преживявах срив и се чувствах много зле, не бях в състояние да чета. Но постепенно, докато се стабилизирах, започнах да чета много; разказите и романите имат терапевтичен ефект. Ако се намираш в лош момент от живота си, литературата може да те върне към теб, самия.

Прозрях огромните предимства на разказването и как то оформя разбирането ни и способността да осмислим живота си именно чрез историите, които разказваме на себе си и на другите. Ние сме биологичен вид, който се развива през историите си.

Моите любими истории са онези, в които с единия крак си стъпил в реалния живот, а с другия – във фантазиите. Така е и с нашето съзнание – наполовина в реалността, наполовина в мечтите ни.

Затова и обичам да пиша за деца. Прекрасното в това е, че може би техният език е по-ограничен откъм думи, техният живот – откъм събития, но тяхното въображение е много по-голямо. С възрастта губим въображението си. Децата ще разберат, че нещо не е съвсем реално, но ще останат с мечтата, с фантазията. За разлика от възрастните.

И сега, дори да пиша за възрастни, се опитвам да го правя все едно пиша за деца, които са се оказали пораснали и поостарели. Така оставям въображението си свободно.

В книгите ми една от честите теми е за околната среда и как ние, възрастните, съсипваме планетата и нейните останали обитатели. Мисля, че загубихме пътя и че се чувстваме отдалечени от природния свят – дори когато говорим за спасяване на планетата. Твърде изкушаващо и лесно е да я възприемаш като нещо отделно, което трябва да спасяваш. Вместо да се възприемеш като част от нея. Ние сме планетата.

Една от причините да разрушаваме света е точно защото се смятаме като нещо отделно от природата. И стигнахме до момент, в който всички живеем толкова неестествен живот, че това се превръща в зло и за нашето душевно състояние, и за света, и за бъдещето ни като видове.

Елемент на неестествения ни живот е манията по екраните и социалните мрежи, като контрапункт на света отвъд прозореца на стаята ни.

Мисля, че душевното здраве на всеки от нас е градина, която трябва да се поддържа, докато в нея всичко расте и се променя.

И с годините осъзнаваш какво ти действа зле или добре, започваш да свързваш отделните части на историята, почти като детектив. Така откриваш причините да се чувстваш зле и всички повтарящи се мотиви в тях. Това означава, че когато изтръпнеш или потрепериш, в това няма нищо страшно – просто си включил собствената си система за справяне. И запомни, че всеки път, когато си бил зле, си се възстановил. Така че, щом имаш опит в това да се разболееш, имаш опит и в това да се възстановиш.

Защо го записвах? Разбира се, за да не забравя. Но какво беше това, което не исках да забравя? Колко от това се случи наистина? Изобщо случи ли се нещо?  Защо ли водя дневник? Лесно е да се самозаблуждаваш с тези мисли. Импулсът да си водиш записки е някак натрапчив, необясним за онези, които не го споделят, полезен само понякога, по косвен начин, така както всеки импулс се опитва да се оправдае. Мисля, че той се появява или не още в зародиш. От петгодишна чувствах нуждата да записвам разни неща. Съмнявам се обаче, че дъщеря ми някога ще прави това, защото тя е забележително благословено и приемащо дете, доволно от живота точно колкото ѝ поднася той, нестрахуваща се да заспи и да се събуди. Собствениците на лични дневници са друга мая хора, самотни и издръжливи хора, които пренареждат света, тревожни бунтари, деца, белязани по рождение с някакво предчувствие за загуба.

[…] Смисълът да водя дневник никога не е бил, за да имам фактически верен летопис на това, което съм правила или мислила. Това би бил съвсем друг импулс, някакъв инстинкт да съхраняваш реалността, на който завиждам, но се съмнявам, че притежавам.

[…] Ние сме възпитани според етиката, че другите, всички други, по дефиниция са по-интересни от нас самите; научени са да бъдат интересни, да ни обезличават. („Ти си най-маловажният човек в тази стая и не го забравяй “, просъсква възпитателката в ухото на Джесика Милфорд в наверчерието на всяко събитие; преписала съм това в дневника си, защото съвсем доскоро аз чувах тази фраза от вътрешния си глас, преди да се появя където и да е.)

Само твърде младите и твърде старите си позволяват свободно да разкажат какво са сънували, да те прекъснат със спомени за някой пикник на брега…  

[…] Мисля, че всички сме научени да сме само бегло запознати с онези хора, които сме били преди, независимо дали ги харесваме или не. Иначе те ще се появяват без предупреждение, ще ни изненадват, тропайки на портата на ума ни в четири посред някоя недобра нощ; ще настояват да знаят кой ги е изоставил, кой ги е предал, кой трябва да поправи нещата. Твърде скоро забравяме това, което сме мислили, че никога няма да забравим. Еднакво забравяме обичта и предателствата, забравяме какво сме прошепнали и какво изкрещели, забравяме кои сме.

[…] Затова е добра идея да държим връзка със себе си и предполагам, че точно дневникът е онова, с което поддържаме тази връзка. И сме съвсем със себе си, когато оставяме редовете в него отворени към нас самите: твоят дневник не може да ми помогне, нито моят – на теб.

*Joan Didion’s 1968 anthology  „Slouching Towards Bethlehem“ (public library)

Представи си да започнеш деня с чаша кафе и бележник, в който си записваш всякакви неща. Какво би написал? С какво би запълнил страниците?

Множество изследвания потвърждават, че мозъкът, и по-конкретно префронталният кортекс, е най-активен и творчески настроен непосредствено след сън. Докато спиш подсъзнанието ти се рее свободно и прави различни асоциации, необикновени и точни връзки между събития, мисли, хора. Затова непосредствено след събуждане част от тази информация е все още на твое разположение.

Успешни личности споделят, че си водят записики рано сутрин. Това е част от рутината им, защото прозренията и идеите, до които стигат, са най-оригинални именно след сън.

Все повече хората на възраст между 18 и 44 посягат към телефоните си в рамките на до 15 минути след събуждане. Тогава този деликатен процес на връзка с подсъзнателното се нарушава и човек навлиза в обичайния ритъм на живот, без да се е заслушал в собствения си вътрешен глас. Жалко е, че вместо да създаде нещо, да си запише някоя ценна идея, се превръща в пасивен потребител на новините от външния свят.

Как да си създадем навик да пишем рано сутрин?

На първо място, идеята не е да се лишаваме от сън. По-скоро да заместим някои от безполезните си сутрешни занимания с 10-минутно писане. И да, да си създадеш нов навик не е лесно, колкото и полезен да изглежда. Трябва с твърда нежност да се подтикваш да си водиш записки, поне за няколко минути. И когато някоя сутрин си пропуснал, да не се отказваш завинаги, а на следващия ден да отвориш бележника отново. Свиква се сравнително бързо и след време усещането е като преди среща с близък приятел.

Един от най-популярните методи за свободно писане са „сутрешните страници“, въведени от Джулия Камерън, писателка, поетеса, драматург и лектор.  Веднага след събуждане записваш всичко, за което се сетиш, в три страници. Без да мислиш за правопис, краснопис и стил. Джулия Камерън нарича това „да отбележиш всичко, което ти мине през ума“ и „да го запазиш само за себе си.“ Сутрешните страници провокират, изясняват, приоритизират, успокояват и синхорнизират предстоящия ден. Много писатели, блогъри, творци са изпробвали успешно метода на Джулия Камерън и свидетелстват как са преодолели тревожни и непродуктивни периоди от живота си именно чрез свободно писане. На мен лично „сутрешните страници“ ми помагат да се справя с колебанията и несигурността си и да се коцнетрирам върху важните за мен теми.

Опитай, приятно писане!